Нищо

дошли нейде отгоре, от горния етаж, от вечно пияния комшия, който редовно биел жена си.

Естествено беше да предпочетеш запазването на крака да мога сега да дам точен отговор откъде идеше тази естественост.

Диагнозата беше neuritis acustic, съпроводена с постоянен шум в ушите, прогресивна загуба на слуха и вероятност за последващи нарушения във вестибуларния апарат. Лекарите, които изредих през тези години, се деляха на две катгории: откровени и обещаващи. Първите: 'Сега вече и господ не може да ти помогне', вторите - 'Сетивните нервни окончания наистина трудно се регенерират, но ние разполагаме с широк регистър невромедиатори, съдоразширяващи и помагащи оросяването лекарствени средства. Внушавах си, че точно в имената е силата им, включвах ги в странни медитативни практики, повтаряйки безкрай - nivalin, duzodril, dibazol, tanakan, betaserc, vastarel и пак nivalin, duzodril, dibazol Изговарях ги на глас, за да влязат директно от външното ухо през средното (auris media), да се плъзнат по евстахиевата тръба, да минат невредими през чукчето, наковалнята и стремето и да отдадат лечебните си фонеми на сложно устроеното вътрешно ухо (auris interna). Там в началото на ципестия лабиринт лежеше като Минотавър един Охлюв (cochlea), който също трябваше да се премине, без да се убива, за да се стигне най-сетне до Кортиевия орган, подслонил мъртвите слухови клетки. Върнах се до 17 век и ровейки в някакъв Лековник открих следното: 'Ако фучи ухо, скълцай ново капиново лиске, смеси с мед и зехтин, сгрей го и капни и от гъска сало' и друго, още по-категорично 'При оглушаване - козя кръв и пловка лой измешай и вливай в ушите.'

Това отвърстие на тялото става щит, мек и розов щит, корсет за вътрешния ни мiр.

Ето малка част от СПИСЪК НА НЕЩАТА, КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ЧУЯТ или ЗЛАТЕН ФОНД НА ГЛУХИЯ:

около казаните за боклук и в мазетата се появявал човек с котешка глава или по-скоро огромна котка с човешко тяло.

И ако някой избърза и рече, ами на кого, на розата се покланя, той пак ще запита: а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде.

той ще отвърне, без да вдига глава: 'Когато пиша, аз вече не съм Сократ, а Платон.'

той щеше да отвърне спокойно:

Невероятно русо, щях да кажа руско, създание, което на всичкото отгоре се казваше Зинаида. Имаше и за нас място при големите, сервираха ни в края на масата по една чинийка кисели краставички и сок от вишни и майката на Зинка каза да си правим сами компания.

Което ще рече, че за това му занимание знаеха много повече хора, отколкото ако беше публикувал някъде, но както и да е. Беше най-младият сред нас, току-що уволнил се, и разказа как като ученик в началните класове по време на един рожден ден на някой си от класа, след като свършили филиите с лютеница и курабийките, решили да играят на шише. Угасили значи лампата, Агатон тръгнал да целува момичето, намерил го криво-ляво, само допрял с устни бузата му и като запалили лампата, всички в стаята изпопадали от смях, защото мазната от лютеницата Агатонова уста се била отбелязала на бузата на онова момиче. Доколкото си спомням, той разказа нещо, което лично на мен ми се струваше, че съм чувал като виц, но Аристофан се кълнеше, че наистина му се е случило и ако се е превърнало в анекдот, той даже би се гордял. Не щеш ли, софиянецът рекъл уж на шега: 'Тогава искам камилско око с лук.'

Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.

А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа.

След 89-а това мило балканско-славянско семейство, събрало се на Черноморието, да речем, в идиличната конфигурация мъжът - българин, жената - чехкиня, децата - унгарчета, се е разпаднало необратимо на съставните си народности.

, все още не смеейки да седна.

Нас, българите, ни дай да прекъсваме и да викаме: а-а, ми това нищо не е, аз, да знаеш, какъв случай имах

Виждате ли какво нещо е езикът, оня си мислел, че ме пързаля, щото не му се стояло самичък, аз си мислех, че го пързалям, щото и на мен не ми се седеше самичък, а се оказа, че езикът ни е изпързалял и двамата.

Все пак паузата ми се стори неловко дълга, запалихме по цигара и тогава тя неочаквано ми протегна ръка и каза:

- My name is Kathrin. I don't know your language but it was a great story.

А именно:

Ужасяващо бавно

И как всички пътници отсега нататък ще виждат един влюбен кантонер, шарещ с поглед по прозорците на отминаващите влакове

Ето го: и старшината вика: вий сте чакълът на земята. - старшината. После плесне един-двама по вратовете и пак: не бойте се, вика, чакълът никога нема да се свърши

Разбира се, преувеличено би било да твърдим, че всички пътници от коледния влак за Бургас можеха да разпознаят Вивалди. Найджъл Кенеди може би имаше повече шансове, тъй като точно по това време беше в България. Един от първото купе се провикна, че ще си прибере обратно парите, ако тоя не спре с изгъзиците. С този ход двамата спечелиха още цели три книжни лева, поклониха се артистично, някой изръкопляска и като утихна всичко, циганинът с цигулката рече:

Каде е доктора, да ми казва как да си я зема пак мензишката

Един от касапите тъкмо сега разправя как миналата година така завалили прасето и понеже този, който трябвало да забие ножа, бил нещо гъзорък и не улучил точно онова място в гърлото, та като скочило прасето, хванало си очите и като се юрнало из двора, изпосъборило касапите, дигнало на гърба си тясната кочина и рушало всичко, където мине, на смърт бягало и нищо не можело да го спре.

Глъчка, майтапи, истории

Сетне ще ме измият отгоре със сняг, ще ме затрупат с чували да се задуша малко, ще ми изстържат четината с един голям нож, пак ще ме измият и ще ме намажат с оцет и сол (ако душата ми не беше тук на сливата, сигурно адски щеше да щипе), ще почнат да късат кожата ми на тънки парчета и шумно ще дъвчат.

Какви гърди, какъв далак, ами тънките ми, навити на серпентини черва

тя.

той.

Дали това бяха 42 романа или 42 кафета на ден, не помня, но и в двата случая цифрите будеха респект. И този респект се пренасяше към бай Костадин. Забележете, че никой не го наричаше бай Коста, или още по-коцкарски бай Коце. Не, той беше и си остана докрая бай Костадин Балзака. Да носиш халат в онова време, когато на почит бяха шлиферът, шубата и пуловера, беше въпрос на чест и достойнство, белег на аристократизъм.

Над входната врата на къщата си той беше накарал да му изпишат с червени букви 'Чекистът трябва да има хладен ум, горещо сърце и чисти ръце' и отдолу - Феликс Едмундович Дзержински. Една септемврийска вечер някой беше изтрил 'хл'-то от 'хладен' и го беше заменил с 'г' и оттогава Феликс Едмундович стана крайно подозрителен към целия град и в частност към своите съседи.

А бай Костадин клатеше глава и повтаряше човешка комедия комедия