УПРАВЛЕНИЕ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ

Банките, кредитните милионери и външните финансови структури, с преки интереси в страната ни, имаха нужда от екстремна хипе-ринфлация. Този невидимо дирижиран процес започна при сравнително ниски котировки на долара през последната четвърт на 1996 г. - 150-200 лева за долар. В навечерието на събитията на 10 януари 1997 тя все още не беше надхвърлила 580 лв. за долар. Такова сриване на лева беше все още недостатъчно за тези, които искаха хиперинфлацията. Паралелно с уличните демонстрации, пълната обърканост и безпомощност на социалистическото правителство и особено чрез непрекъснато усилващата се зашеметяваща медийна пропаганда в по-малко от месец доларът достигна 3000 лева.

Независимо, че през това време БСП се бе отказала от мандат за съставяне на правителство (4.И.1997 г.) и бе подписано споразумение за предсрочни избори и назначаване на служебен кабинет, „експлозията' на хиперинфлацията трябваше да стигне докрай! В деня на назначаването на служебното правителство на Софиянски (12.11.1997 г.) буреносният процес беше финализиран. Така вътрешният дълг от 600 милиарда лева натрупан от „умелите ходове' по време на правителството Виденов в течение на почти цялата 1996 г., които отговаряха тогава на колосалната сума от 9 милиарда щатски долара (по котировка на долара за края на 1996 г.) се „стопиха' сега само до няколко стотин милиона долара. За чия сметка? За сметка на изпитанията, ограбването и лишенията на народа, изкуствено предизвиканата хиперинфлация обезцени и фактически „опрости' задълженията на кредитните милионери, „изчисти' портфейлите на банките и фирмите и най-важното - рязко намали величината за стартиране на валутния борд сума, която трябваше да предостави Международния валутен фонд (МВФ) на България.

Ходът на всички тези явления предполагаха и предполагат участие на мощни групировки при осъществяване рязкото сриване стойността на лева в края на 1996 и началото на 1997 г. Не напразно Николай Добрев отбелязва за протестите на 10 и 11 януари (когато той беше министър на вътрешните работи): „Ето и справката за финансиране на протестите. Средствата за получени от фондация „Джон Паница', 2 милиона марки от Емил Кюлев - БРИБ, от „Трон' чрез „Мобилтел', от бизнесмена Валери Ненов и др. Координаторите на операцията са били разположени на последния етаж на ЦУМ.' за нас това остават все пак изявления и доклад на действащ министър, но заедно с това и изявления на заинтересовано лице. Защото голяма част от документите за горните факти са изчезнали (може би завинаги) в ръцете на определени хора, включително и в ръцете на хора от кръга около Добрев.

Това в бегли очертания е вътрешната дисекция на събитията от края на 1996 и началото на 1997 г.

Служебният кабинет на Стефан Софиянски се справи с текущите проблеми през своя мандат, подготви и проведе парламентарните избори на 19 април 1997 г. Обединените демократични сили спечелиха с 52,5% от гласувалите. Демократичната левица едва набра 22%.

На 21 май новото 38-о Народно събрание избра Иван Костов за министър-председател. Съставено бе и правителство на ОДС. Народното събрание прие с голямо мнозинство „Декларация за национално съгласие' с приоритетна задача - изпълнение на реформите.

Междувременно, в апогея на емоциите от сгромолясването на социалистическото правителство на 15-16.11.1997 г. Деветата национална конференция на СДС с огромно мнозинство превърна СДС в единна партия. За председател бе избран Иван Костов. Една може би прибързана, но стремително осъществена концентрация в дясното пространство, чиито негативи щяха да се почувстват значително по-късно. Втвърдяването на „партийното единство и дисциплина' продължи и в следващите месеци. То постигна апогей на Десетата национална конференция на СДС (17-18.X.1998 г.), когато бе изработен и приет твърд партиен Устав. Забележително е, че едни от най-ревностните вдъхновители на този устав щяха да бъдат изхвърлени от партията само година по-късно.

Новото правителство декларира, че ще въведе Валутен съвет, ще активизира приватизацията, ще преструктурира икономиката, ще насърчава реалните инвестиции, ще възроди българското земеделие. В декларацията и програмата на правителството бяха включени реформи в данъчната област, извеждане сенчестата икономика на светло, като се въведе строга данъчна дисциплина.

Още на опознавателната си среща с новия кабинет премиерът заяви: „Никакви нечестни сделки, тъмни групировки и съмнителни капитали!'

На 1 юли 1997 г. страната осъмна с валутен борд при фиксиран курс 1000 лв. за една германска марка. БНБ спря да кредитира хазната и банките. Населението започна масово да продава марки за левове, но за малко повече от месец централната банка смъкна лихвата до 7%. Официалната статистика обяви 1,3% инфлация за м. юли. Началото изглеждаше много обещаващо. Още от юли 1997 г. бе сключено едногодишно споразумение с Международния валутен фонд, което бе изпълнено успешно, това даде възможност през следващата 1998 г. да се сключи тригодишно споразумение с МВФ. То осигуряваше външната подкрепа за реформите в страната.

Започна реална структурна реформа. Отпадна банковата тайна за кредитните милионери и имената им можеха да бъдат открити в достъпни списъци. До средата на 1998 г. бяха погасени 199 милиона лева необслужвани главници и лихви. Трябваше да започнат и съответни решителни мерки срещу сенчестата икономика и изпирането на пари. Такива обаче не се осъществиха на практика.

Едно от първите решения на НИС на СДС след избора на новото правителство беше всички членове на партийното ръководство и техните съпруги да излязат от бордовете на частни, общински и държавни фирми. Забраната обаче не бе задължителна за министри. Така решението не попречи на новия правителствен елит да продължи бизнеса си чрез подставени лица.

Този процес се катализираше и от масовото навлизане в новосформираната синя партия и на дейци придобили „опит' от времето на тоталитарния „режим' или посттоталитарната „стопанска активност'.

След подписването на споразумението с МВФ финансовата стабилизация в страната стана утвърден факт. На все по-широк фронт продължи приватизацията. При управлението на Костов бяха сключени над 3000 приватизационни сделки като повече от половината от тях за цели предприятия. Недостатъчна прозрачност на приватизацията обаче и липсата на сериозно предварително проучване на купувачите натрупаха сериозни негативи за правителството и задълбочиха процесите на корупция в стопанската дейност. Обикновеният българин никога няма да узнае защо гиганти като „Кремиковци' и „Агрополихим-Девня' са продавани съответно за 1 долар и 1 лев, защо авиокомпания „Балкан' е купена за смехотворните 150 000 долара, а „Химко' Враца за 1 милион лева, солиден завод като „Ямболен' е изтъргуван за 1 милион и 200 хиляди лева. И най-важното - кой е виновен за всичко това?

Приватизирани бяха последователно „Експресбанк', „Хебросбанк', „Булбанк'. Към края на управлението на правителството Костов се твърдеше, че 80% от брутния вътрешен продукт се осъществява вече от частния сектор. Всъщност това едва ли отговаря на действителността защото такива крупни монолити като БТК, НЕК, „Булгартабакхолдинг', ДЗИ, ДСК, ВИК, „Биохим', приватизацията на инфраструктурната мрежа, на здравната система предстояха

тепърва.

Междувременно корупцията съпътстваше все по-широко почти всички стопански и административни дейности в страната. Заедно с организираната престъпност, тя се явяваше основна пречка за крупни действащи чужди инвестиции у нас. В края на 1997 г.Народното събрание прие мерки за борба с престъпността и корупцията, само няколко месеца по-късно Министерският съвет прие „стратегия за борба с престъпността'. Въпреки това създадената комисия „Антимафия' към НС гласува през април 1998 г. „законовите мерки срещу прането на пари'. Фактически обаче до края на управлението на ОДС съществени резултати срещу тази гангрена в обществено-икономическия живот в България не бяха постигнати. Напротив, ерозивната й дейност, мълчаливо и непреодолимо заемаше нови параметри преди всичко в системата на държавната власт.

Използвайки финансовата стабилност правителството де-номинира на 1 юли 1999 г. лева в съотношение 1:1000. Макар и незначителни, отрицателните последици от тази операция бяха отново за сметка на обикновените и социално слаби потребители. Така 1 лев стана равен на 1 германска марка.

Още в програмната си декларация правителството на ОДС обяви, че основен приоритет на новото управление е евроатлантическата интеграция на България. Именно в това направление бе поставена изцяло и международната активност на държавата. Там бяха съсредоточени и основните усилия на българската дипломация. Всичко останало мина на втори план.

Всъщност тази основна линия налагаше разумно и постъпателно реализиране на плана за членство чрез двустранни консултации и контакти на експертно, дипломатическо и политическо равнище с водещи страни-членки на НАТО и новите членки (Полша, Чехия, Унгария) с цел запознаване с техния опит и осигуряване подкрепата на техните правителства за българската кандидатура.

Целият процес логично трябваше да започне с нормализиране и оптимизиране на отношенията със съседните страни. Нещо повече. Под влияние предимно на външни фактори на 9 октомври 1997 г. бе подписано Рамковото споразумение за малцинствата. Към него обаче не бе включен никакъв придружаващ текст, както това бяха направили вече редица други страни, включително и членки на ЕС. След подписването и ратифицирането на този международен документ правителството не използва нито веднъж активно и ефективно неговите клаузи в защита на националните и малцинствени права на многохилядното българско компактно население, останало като национално малцинство извън държавните граници. Сякаш то изобщо не съществуваше.

Този въпрос не беше никога включен в дневния ред на поредица от двустранни срещи, провеждани от правителството и особено от президента Стоянов. С една дума по отношение положението на българите в съседните страни се възприе поведението на почти пълна пасивност, характерна за тоталитарния режим.

С цел подобряване отношенията със съседните страни бяха осъществени редица двустранни, тристранни и общо-балкански срещи на високо равнище. Направиха се опити за подобряване и разширяване на търговските и икономическите връзки, търсеха се потенциални инвеститори за крупни български производствени и съобщителни обекти. Поставен на договаряне и принципно решен бе въпроса за втори мост на Дунав. Особено активно насочвани от наша страна бяха отношенията с Гърция и Турция. Изказвани бяха много (особено от П. Стоянов) извинения за „възродителния процес', положиха се грижи от страна на българската държава за запазване двойно гражданство на хиляди изселили се в Турция. Гарантираха се имотите им, осигури се превеждането в Турция на българските им пенсии, изградиха се десетки нови джамии в България, все повече се разширяваше ислямското образование в страната, включени бяха редовни емисии на турски език по БНТ и БНР. В този дух се развиваха и отношенията с Гърция. Даде се широка възможност за културно присъствие и особено за икономическа инвазия на гръцки капитали в страната. До тук добре, дори много добре! През целия този период обаче нито президентът, нито правителството, нито друга някоя държавна институция не постави реално и резултатно въпрос за положението на многохилядното българско население в съседните страни - техните национални, малцинствени и граждански права съгласно Рамковата спогодба за малцинствата и преди всичко съгласно съвременните правозащитни норми и принципи в Европа и света. Дори не бе направено нищо съществено за българските имоти в тези страни. Да не говорим за най-безспорното право на съвременния гражданин на Европа - да се обучават и говорят децата на нашите малцинства на майчиния си език.

На 19 февруари 1999 г. се прие декларация с република Македония двустранните документи да се подписват на „официалния за двете страни езици'. Даде се възможност да бъдат подписани цял пакет натрупали се поради „езиковия спор' двустранни споразумения. С това разбира се „езиковия спор' съвсем не бе решен, а бе използван само „практически подход' за осъществяване на нормална дипломатическа дейност между двете страни.

В общи черти с Македония бе водена интензивна политика засягаща общите интереси на двете държави. България първа осъществи като дар снабдяването с оръжие и муниции на младата македонска армия. Югославската армия при обявяването на независимост на Македония беше прибрала цялото въоръжение от гарнизоните по Вардара. В периода на пълно ембарго по инициатива на Гърция (неп-риемаща названието Македония за скопската република) България остана единствена снабдителна артерия на младата държава. България беше активен партньор при сключване на споразумение за ж.п. връзка между Кюстендил и Скопие в рамките на коридор - 8. За да въведе Македония в международната търговия, България сключи със Скопие споразумение за зона на свободна търговия. Нищо от това обаче не доведе до промяна на поведението на Скопие към България - продължи наложената от сърбоманската власт фалшификация върху цялата история на Македония, запази се негативното отношение към българската народност. Дори в новата конституция на държавата е регламентирано присъствието в републиката на сърби, власи, албанци, гърци, но не и на българи. Яростно бе отхвърлено чрез съдебна процедура създаването в Охрид на българско сдружение „Радко'. С една дума, въпреки много усилия и инициативи -салдото остана отрицателно за българската позиция.

Основният фактор, който определяше евроатлантическата интеграция на България обаче си оставаха страните членки на НАТО в Европейския съюз и преди всичко САЩ. Това накара правителството на Костов да постави на първо място международните отношения именно с тези държави. Никога след 1989 г. България не е имала толкова интензивни отношения със западноевропейските държави и САЩ. Тъкмо това обаче постави на втори план насъщните за народа социални и икономически проблеми породени от структурната реформа.

Правителството се надяваше, че те ще бъдат решени от реализиране на евроатлантическата интеграция, което в края на краищата се оказа политическо късогледство. Споменатият категоричен приоритет на правителството на ОДС изтика на заден план и отношенията ни с държавите от бившия Съветския съюз и Близкия изток, които са били винаги потенциален пазар на българското производство.

Безспорен успех за правителството Костов и за България бе реализиран при подготовката и провеждането на военната операция на НАТО в Югославия. Всъщност военните действия в западната ни съседка се оказаха най-голямото изпитание за българската вътрешна и външна политика след демократичните промени от 1989 г. Още през февруари 1999 г. България сключи с НАТО рамково споразумение за транзитно преминаване на логистична подкрепа за операцията „Съвместен бранител'. В хода на военната акция през пролетта на 1999 г. България не допусна да бъде включена в картата на конфликта и неутрализира успешно всички източници на заплаха за своята национална сигурност. В най-решаващия момент от конфликта, в началото на юни 1999 г., държавното ни ръководство отказа да даде въздушен коридор на руските войски преди сключване на споразумение за общо командване на Косовските умиротворителни сили. Впоследствие страната ни сама стана член на КФОР. Така България бе възприета като страна с европейски и атлантически ценности и фактор на сигурността и мира в Югоизточна Европа.

На Вашингтонската среща на най-високо ниво на НАТО през април 1999 г. България бе обявена за реален кандидат за членство в НАТО.

Пристъпи се към основно преустройство и съкращаване числения състав на въоръжените сили на България по последователно подготвения „план 2001' и „план 2004'. Целта бе да се модернизират и съгласуват с нормите на НАТО въоръжените ни сили.

Още през 1998 г. започна постъпателно хармонизиране структурите на съдебната ни система с тази на Европейския съюз. В началото на 1999 г. България постигна второ място по изпълнение по този показател след Унгария. Премахнато беше смъртното наказание. Създадоха се условия за изпълнение на Шенгенските споразумения от България. Започна въвеждането на нови, отговарящи на високите изисквания документи за самоличност. Широкообемна административна акция, която в общи линии приключи на 31 декември 2001 г. Това даде възможност още на 1 декември 2000 г. Съветът на министрите на външните работи и правосъдието на страните от ЕС да реши единодушно България да бъде извадена от негативния Шенгенски списък. Това бе осъществено на практика през април 2001 г. - непосредствено преди парламентарните избори.

Междувременно през юли 1998 г. България излезе на общ регионален пазар - сключи споразумение за присъединяване към Централноевропейската асоциация за свободна търговия (ЦЕФТА). Формираха се и други регионални търговски споразумения на Балканите и около Черноморския басейн.

Постепенно стартираха и редица предприсъединител-ни фондове - социално-инвестиционни програми „Красива България', мащабният проект с Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) за изграждане на модерна инфраструктура в земеделието. Страната ни се асоциира към програмите „Сократ' и „Леонардо да Винчи', с които се подпомага подготовката ни за приемане в ЕС. Една от първите сред кандидатките за членки, България получи достъп до средствата от програмата САПАРД. През юни 2000 г. започна да се прилага програмата за европейска безвъзмездна помощ ИСПА. Успешно завършихме преговорите за присъединяване към Европейския съюз по образование и обучение. Чрез проекти по програма ФАР се разработиха национални стандарти за професионално образование и обучение съответстващи.на стандартите на ЕС.

С други думи в продължение на дълги месеци правителството Костов положи усилия за постепенно синхронизиране на държавния, обществен и икономически живот с изискванията на ЕС в областта на законодателството, съдопроизводството, образованието, администрацията, данъчната политика, околната среда, пенсионното дело, здравеопазването, вътрешната сигурност, отбраната, земеделието.

През 1999 г. чрез преговори с Европейската комисия проблемът с АЕЦ „Козлодуй' бе решен. Правителството на Костов се съгласява да извади от експлоатация блокове 1 и 2 до края на 2002 г. и да модернизира блокове 5 и 6 на централата срещу значителна безвъзмездна помощ от ЕС.

Това изигра последната и решаваща роля на 10 декември 1999 г. в Хелзинки страната ни да получи покана за започване на преговори за членство в Европейския съюз. Само за девет месеца от 2000 г. България представи позиции по 18 глави от договора за присъединяване, отвори 11 глави и затвори 8 при преговорите.

Въпреки всички надежди и обещания обаче в продължение на четири напрегнати години фактически не бе постигнато съществено подобряване по отношение безработицата, обедняването на населението, националното производство, корупцията и организираната престъпност.

Вярно е, че още през декември 1997 г. се създаде „нова система' за защита при безработица и откриване на работни места с прякото участие на социалните партньори, но реални резултати от нея не последваха. В актуализираната програма на кабинета до април 2001 г. трябваше да се разкрият 250 000 работни места. Проектът остана обаче само пожелание. Селектирани бяха 20 проекта за 14 милиона лева, които осигуряваха 500-700 работни места, което също не се осъществи. Така в края на своя мандат правителството осигури на България първо място по безработни сред кандидатките за членки в ЕС - 17,4% (средно за 2001 г. - 17,7%). При положение, че Румъния бе свела безработицата си до 9,74.

Пак в навечерието на парламентарните избори 2001 г. средната работна заплата в България бе на последно място сред кандидатките за членки в ЕС - 112 щ.долара, докато Румъния имаше 130 щ.д. Унгария - 270 щ.д., Полша - 470 щ.д., а Словения - 870 щ.д.

Въпреки всички усилия и обещания в 2001 г. България остана на последно място сред страните кандидатки за членки в ЕС по размер на Брутния вътрешен продукт (БВТ). Така БВП на човек в Чехия за 2000 г. е 12 953 щ.д., в Унгария 9937 щ.д., Словения - 14 800 щ.д., Румъния - 6153, а България - 4959 щ.д.

Борбата с корупцията и организираната престъпност останаха почти само на книга. Както отбелязахме и по-горе доведени до край и с влязла в сила присъда бяха само единични дела за „дребни риби'. Това остана и основен фактор, препятстващ постъпване на действащи чужди инвестиции в страната, което реално би подпомогнало икономиката на страната и намалило безработицата.

В края на своя мандат правителството Костов обяви, че на собствениците са върнати 99,68% от земеделските земи и това открива възможност за реален пазар на земята. Фактически обаче дори и в 2001 г. не малка част от обработваемата земя оставаше необработена. България, която преди Втората световна война заемаше в това отношение едно от първите места в Европа по производство на земеделски произведения на глава от населението, сега изоставаше далеч зад Унгария, Чехия, Румъния, дори Словакия.

Въпреки положените усилия страната ни не можа пълноценно да съгласува интересите на националната ни и държавна сигурност с предприсъединителните показатели в НАТО.

Незадоволително бяха подготвени и развити и етапите на здравната реформа в страната, започнали на 1 юли 1998 г. Това наложи промени, отлагания и включване на Здравноосигурителната каса една година по-късно - на 1 юли 1999 г. Липса на ясна и добре очертана перспектива за промените, от които се нуждае здравеопазването в страната бяха причина за периодично възникващи критични елементи в осъществяване на реформата и поради това снижение нивото на здравната помощ за населението. Явление, което ще съпътства още години наред здравната реформа.

Един от главните критерии за евроатлантическата интеграция - хармонизиране на законодателството ни с това на ЕС, въпреки постигнатите начални успехи от правителството на Костов изостана в сравнение с постигнатото при другите страни кандидатки за членство. В края на 2001 г. налице беше все още внушителен нормативен материал, нуждаещ се от поправки и синхронизиране.

При много от случаите на привличане чужди инвестиции бе показана невероятна некомпетентност и липса на предварително проучване на кандидатите, най-показателна в това отношение е сделката с турската фирма „Джелайн холдинг' за строежа на каскада „Горна Арда' и част от автомагистрала „Тракия' при неизгодни за България ниски цени, по които трябваше да осигуряваме милиарди квч електроенергия за Турция. Твърде скоро, след придруженото от тържества и фойерверки подписване на сделката, се оказа, че „Джелайн холдинг' ще бъде съден от турската държава за измами и некачествено строителство и че цялата фирма е пред фалит заради дълг от 460 милиона долари. За съжаление случаят не е единствен и не остана единствен.

Всички тези негативи бяха допуснати до голяма степен благодарение на обстоятелството, че правителството бе поставило като стратегически приоритет включване в евроатлантическите структури.

Макар постиженията във финансовата и макроикономическа стабилност за четирите години на правителството на ОДС да остават реални и безспорни, съдбата на правителството Костов бе решена от негативите в поставените на втори и трети план социално-икономически проблеми и ширещата се корупция в държавата.

Всичко това заедно с някои други непредвидени фактори се очерта в последните месеци, приключващи пълния мандат на правителството на ОДС.

Още в първата половина на 2000 г. обаче един почти незабележим факт оказа трайно влияние върху изненадващите събития, които предстояха да настъпят. Президентът Стоянов изяви намерение да се кандидатира за втори мандат като „независим кандидат' за президент, но забележете - „подкрепен от СДС'. Формулировката беше много странна и само малцина разбраха подтекста на условието. От встъпването си на поста Стоянов имаше за основна задача поддържането по всички възможни начини на „висок личен рейтинг', непрекъснато натрапван на печатните и електронни медии. Това бе предназначено не само за широка консумация, а преди всичко да респектира ръководството на собствената партия. В това число и лидера на партията, който носеше на плещите си отговорността за цялостното управление на страната от СДС и затова имаше право на собствено мнение. Внушението, че високия рейтинг на Стоянов е решителния фактор за повторна изборна победа на СДС трябваше да принуди и онези членове от ръководството на СДС, които се споделяха такава презумпция. В това отношение ходът на Стоянов успя да осигури твърде ранното и предварително заангажиращо становище на СДС. Мнозина се запитаха защо президентът поставя този въпрос доста месеци преди парламентарните и още повече преди президентските избори. Някои разбираха, че с този ход се блокираше възможността на СДС за бъдещи коалиционни и тактически ходове. Нещо повече - че някакъв възможен конкурент за президентския пост тревожи Стоянов далеч преди реалния образ на опонента да се е появил на хоризонта. Възможности за дискусия по този въпрос обаче не бяха допуснати. Дори опита през септември 2000 г. един от основателите на СДС Лучников да изкаже свое мнение, срещнаха острата реакция на президентското самолюбие.

Костов и ръководството на СДС, уповаващи се на международното признание и безспорни постижения на правителството, но и недооценяващи значението на социалноикономическите проблеми, се надяваха на нова изборна победа. Недооценяваше се просто факта, че пред изборните урни щяха да застанат не ръководителите на ЕС, а народа на България.

В последните дни на 2000 г. Симеон Втори отправи кратко, но силно новогодишно послание до българския народ, от което ставаше ясно, че изживяната болка от над по-лувековно насилствено изгнание, не бе променило чувството му за дълг към народа и Отечеството. Ставаше ясно, че той има твърдото намерение да влезе в българската политика.

Това измени коренно ситуацията и даде нов и неочакван ход на събитията. През януари 2001 г. царят пристигна в страната и бе потърсено чрез Конституционния съд правото му да се кандидатира за президентските избори. На 8 февруари Конституционният съд не допусна Симеон Втори да се кандидатира по чисто формални съображения. На следващия ден царят направи кратка, но потвърждаваща решението му за участие в политическия живот декларация и на 11 февруари отпътува за Мадрид. В испанската столица той прие лидери на демократични, но неучастващи в момента в управлението на СДС формации, които можеха да представят политически фундамент при новата роля, която Симеон Втори предстоеше да играе в живота на България. Разкриване подробностите за периода между отпътуването на царя за Мадрид в началото на февруари 2001 г. и завръщането му в София в началото на април същата година са въпрос на бъдещи изследвания. Те може би ще бъдат в състояние да обяснят някои детайли в поведението на Симеон Втори след завръщането му през април. Важното е, че още с встъпването си на българска земя на 4 април царят декларира, че „не е в природата му да пречи на когото и да било', и, че не е изменил решението си да участва пряко в живота на България. Въпросът беше - като какъв?

Междувременно началният процент, с който бе започнал рейтинга на евентуалната политическа формация, която би била подкрепена от царя от 4% в първите два месеца на годината само за броени дни достигна 44%. На 6 април във „Врана' Симеон Втори обяви, че учредява национално движение за участие в изборите. Два дни по-късно бе учредено „Национално движение Симеон Втори'. Софийският градски съд, а по-късно и Върховния касационен съд отказаха регистрирането на НДСВ. Симеон Втори обяви, че ще се яви на изборите с Партията на българските жени и Движение „Оборище'. Едва на 3 май ЦИК допусна НДСВ в предизборното състезание - и то само пет минути преди изтичане на крайния срок. Никоя политическа формация в историята на следосвобожденска България не познава толкова бързо и широко проникване сред обществеността, както това реализира НДСВ в пролетта на 2001 г. Без съмнение, че тази бързина носеше и негативи, които щяха да се появят по-късно. В навечерието на парламентарните избори обаче въздействието на НДСВ или по-точно казано - на личността Симеон Втори се оказа толкова силно, че се наложи в ответна контраагитация да бъдат включени дори и „деполитизирани' личности от висшето държавно управление като Петър Стоянов и столичния кмет Стефан Софиянски. Доведен беше дори председателят на Американския комитет за разширяване на НАТО Брус Джексън, който заяви, че евентуално възстановяване на монархията в България ще попречи на приемането й в НАТО. На това никой не погледна сериозно при положение, че повечето от европейските членки на НАТО бяха утвърдени монархии. Симеон Втори се задоволи да каже, че промяна на формата на управление не стои на дневен ред. По-голяма част от демократичните формации, готови в началото на годината да бъдат негова политическа база - Гражданската партия на Богомил Бонев, „Демократичният алеанс' на Ренета Инджова и почти всички процарски политически формации снеха изборните си листи и заявиха, че подкрепят НДСВ. Само СДС и определени прокомунистически елементи оставиха по една „монархическа' формация с определена цел - отвличане на гласове от НДСВ. В което и успяха.

Основавайки се на интензивно и ясно адресирано към евроатлантическата интеграция управление СДС до последните часове на изборния ден 17 юни се надяваше поне на равнопоставеност по брой на царското движение. Те не повярваха дори в предварителната прогноза по системата „ек-зитпол' и се увериха в неочакваната от тях действителност едва при съобщаване на резултатите от приключване на изборния ден.

Така на 17 юни 2001 г. непознатото до преди два месеца НДСВ извоюва над 42% от подадените гласове на избирателите, ОДС - едва 18%, cl 440 000 гласа по-малко отколкото при триумфалната си победа през април 1997 г., а БСП и коалиция - 17,5% или със 150 000 гласа по-малко отколкото при поражението си през 1997 г. Вярно е, че подставените „монархически' формации от ОДС и паракомунистичес-ките среди - „Коалиция Симеон Втори' (обединени монархисти на СДС Ив. Георгиев) и „Национално обединение за цар Симеон Втори' (Св. Цанков) изпълниха до известна степен поставените им задачи и отвлякоха приблизително четвърт милион гласове, които можеха да осигурят на НДСВ допълнителни поне десет депутатски места. Така НДСВ си осигури фактически 120 депутати от 240 - местният парламент и му бе необходимо поне един депутатски глас, което налагаше търсенето на коалиция. Още вечерта на изборния ден Симеон Втори заяви ясно, че въпреки „тежките думи' използвани в предизборния период срещу оглавената от него формация, той отново предлага и държи на широка представителна коалиция, която единствено може да изведе страната от тежкото положение, в което се намира.

Депутатските листи на НДСВ бяха съставени определено от неучаствали досега в политическия живот интелектуалци, хора на изкуството, университетски преподаватели, значителен брой жени и млади хора. Широк диапазон, който крие винаги опасност от бомби със закъснители. Удобна възможност за Симеон Втори беше и проведения за втори път у нас по инициатива на правителството на Костов „Български Великден' на 17 април 2001 г. събиращ проспериращи в съвременната икономика млади български специалисти, подготвени в чужбина. Именно сред тях Симеон Втори подбра голяма част от новия си парламентарен и управленчески екип. Девизът на този екип и на неговата политика според царя трябваше да бъде: „Почтеност във всичко'.

След трудни консултации и опит за привличане на широко участие в управлението, НДСВ сключи коалиционно споразумение с ДПС и на 24 юни 39-ото НС избра Симеон Сакскобурготски за министър-председател. Започна незабавно и в ход маркиране на основните жалони в социалната, икономическата и външнополитическата дейност на новото правителство, подготвило предизборната си програма при изключително кратка, трудна и напрегната обстановка. Симеон Втори бе поискал 800 дни доверие, за да се почувства известна промяна в битието и живота на народа. Някои от опозицията бяха възприели това изявление не като призив за толерантност, а като основно оръжие срещу правителството и започнаха „по часовник' да броят дните още от първия ден след изборите и създаването на правителство.

В новото правителство бяха привлечени и членове на БСП, но не чрез споразумение с партията им, а като лична покана от Симеон Втори към отлично в професионално отношение представили се кметове на Русе - Калчев, и на Благоевград - Паскалев.

На 11 септември 2001 г. сутринта международният тероризъм нанесе най-тежкия в историята на човечеството терористичен удар, унищожавайки символа на световната икономика - Световния търговски център в Ню Йорк и част от Пентагона във Вашингтон. Загинаха над две хиляди души невинни хора и се пристъпи към колосална подготовка за ответен удар в Афганистан, започнал на 7 октомври същата година. Тук загинаха също хиляди невинни хора. събитието се отрази разтърсващо не само върху американската, европейската, но и върху световната икономика. Трябваше да се съобразяват и последствия в българската икономика, които се бяха появили внезапно. При сравнително усложнената международна икономическа обстановка българските социаликономически проблеми, задълбочили се още повече, трябваше да се решават като при ледоход.

Междувременно наближаваха президентските избори, насрочени за 11 ноември. Вече почти година и половина единствен изявил намеренията си кандидат оставаше действащият президент Петър Стоянов. Неговите приближени и свързаните с агитацията му медии уверяваха обществото, че „избирането му е ясно като бял ден'. Значителна част от медиите обаче, твърдяха, че победата ще бъде за „онзи, който е посочен от царя'. Водеха се преговори между НДСВ, ДПС и БСП за „еднаквоотстоящ' от тези политически формации кандидат, който ще бъде еднакво приемлив за тях. Симеон Втори обаче забавяше окончателната си дума. За някои това беше начин за отнемане на евентуален кандидат на необходимото време за разгръщане на пълноценна предизборна кампания. На 29 септември БСП номинира лидера си Георги Първанов за кандидат-президент. На 2 октомври Симеон Втори от името на НДСВ определи тандема Стоянов-Куцкова като кандидати на Движението. При това положение буквално в последните възможни дни се оформиха още четири двойки водени от Богомил Бонев, Ренета Инджова, Жорж Ганчев и Петър Берон. На пръв поглед изборът на Стоянов изглеждаше предрешен. Опозицията от СДС със самочувствие отбеляза, че „г-н Сакскобурготски' е посочил Петър Стоянов, защото е виждал ясно победата му'. Задълбочени анализатори обаче анализираха от свое гледище и вероятно ще продължават да анализират този ход на царя.

Петър Стоянов, с подхранващо от определени медии самочувствие, отказа да участва в предизборни дебати, въпреки това на 5 ноември той се яви на дебат по БТВ и в остър диалог с Богомил Бонев показа направо от чантата си секретен доклад на специалните служби. Единствен Георги Първанов беше „заангажиран' и не участва в този дебат. Определени анализатори посочваха изваждането на секретен доклад от собствената чанта като „фатален момент' за Стоянов. Всъщност обаче и те добре знаят, че изхода от гласуването бе решено от българския гласоподавател далеч преди' „размахването на секретните документи'.

Най-забележително в деня на изборите беше изключително ниската активност на гласоподавателите. С изключителни усилия ЦИК едва успя да надхвърли 50% участие. Най-много гласове събра Георги Първанов, следван от Петър Стоянов, Богомил Бонев, Ренета Инджова и т.н. На балотажа на 18 ноември пръв отново излезе Георги Първанов. Така мита за „сигурния победител' и поддържаната в продължение на пет години представа за „харизматичната личност' потънаха безследно пред очите на самия Стоянов.

Важното е, че Георги Първанов не триумфира с победата си. Това говореше както за ново лично поведение в живота на домораслите политици, така и за осъзнатия факт, че той бе избран с изключително нисък брой гласове (едва 29,6% от всички имащи право на глас). Петър Стоянов бе получил още по-малък процент. Този факт постави пред политици и медии логичния въпрос за „актуалността на институцията'.

Симеон Втори прие толерантно избора на социалистическия лидер при взаимно изразено желание и надежда за съгласуваност в дейността на институциите в интерес на вътрешната и външна политика на държавата.

Въпреки, че някои водещи фигури в СДС настояваха още в предизборния период за взаимодействие и сътрудничество с подкрепеното от царя движение, в навечерието на изборите, по време на изборите и особено след изборите феминизираното вече ръководство на СДС изгуби необходимия контрол и държанието си спрямо Симеон Втори и спрямо политическото движение водено от него. Единствен, който запази мълчание и по този начин коректност беше миналия в оставка и сянка, но оставащ реален син лидер - Иван Костов. През целия този период той си позволи само на 26.X.2001 г. на семинара на ОДС в североиталиан-ския град Каденабия да перифразира познатия анекдот на Марк Твен: „Слуховете за смъртта на СДС са силно преувеличени'.

Въпреки предсказанията на опозицията правителството успя да запази финансовата и макроикономическа стабилност, удвои добавките за деца на 1 200 000 семейства, осигури в бюджета за 2002 г. 10% увеличение на заплатите и 6% увеличение на пенсиите и при всеобща икономическа стагнация в света, при продължаващата нестабилна обстановка в Македония, Албания и Сърбия, развихряща се икономическа криза в Турция продължи да търси подходящи пътища за чужди инвестиции у нас.

Правителството на НДСВ бе изправено пред много по-мрачна перспектива отколкото това на ОДС през пролетта на 1997 г. Съгласно изискванията на политическия живот в ЕС, НДСВ трябваше тъкмо при тази свръхкритична обстановка да се превърне в партия.