ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И ПЪРВОНАЧАЛНО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА (1879-1885 Г.)

Идеята за възстановяване на Българската държава не изчезва през целия период на османското владичество (1396-1878 г.). Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането създават реални предпоставки за активизиране на българскто общество в борбата му за национална еманципация и политическа самостоятелност. През Възражадането укрепват възникналите още през Късното средновековие селски и градски български общини. По същество те се явяват самоуправляващи се обществени структури и се ползват с относителна независимост спрямо турската власт. В хода на общонационалните движения за новобългарска просвета и за църковна независимост се възстановяват нови елементи на българската държавна традиция. Най-важният от тях е създаването на Българската екзархия през 1870 г.

Кулминация на усилията на възрожденските българи за извоюване на държавна независимост е Априлското въстание от 1876 г. Въпреки че опитът за самостоятелно освобождение завършва без успех, Априлското въстание изиграва изключителна роля за по-нататъшния развой на Източната криза (1875-1878 г.). Голямата жестокост, с която турците потушават въстанието предизвиква възмущението на цялата европейска общественост. Принудени от общественото мнение, правителствата на Великите сили и най-вече на Русия се намесват открито в Източната криза. След неуспеха на опитите за нейното мирно разрешаване, единствен възможен за Русия изход остава войната с Турция. Така в резултат на 12-тата руско-турска война (1877-1878 г.) и сключените след нея Санстефански (19 февруари/3 март 1878 г.) и Берлински (1/13 юли 1878 г.) договори се полага началото на Третото Българско царство.

Първите стъпки в нейното развитие са обект на особен интерес от страна на българската историография. Още през 1910 г. излиза първи том на “Строители на съвременна България” от Симеон Радев, посветен изцяло на възстановяването и уредбата на Българското княжество по времето на Александър Батемберг. На Временното руско управление е посветена едноименната монография на Горан Тодоров. Съпротивата срещу Берлинския договор и Кресненско-Разложкото въстание е изследвано от Дойно Дойнов и патриарх Кирил. Основни са също трудовете на Евлоги Бужашки, Мария Манолова, Зина Маркова, Елена Стателова, Андрей Пантев, Милчо Лалков, Стойко Трифонов и др.

По силата на Санстефанския договор България се създава като автономно, трибутарно спрямо Османската империя Княжество със собствено правителство и войска. Границите му обхващат цяла Северна България без Северна Добруджа, Тракия без Гюмюрджинско и Одринско, Македония без Солунската област и Халкидическия п-в – общо 170 000 кв. км. В общи линии Санстефанският договор отговаря на етническите и исторически права на балканските народи.

Берлинският договор обаче напълно прекроява границите на България, очертани в Сан Стефано. Според него територията на Княжество България включва само Северна България и Софийският санджак – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибутарно княжество под върховната власт на Н. В. султана”. Изработването на Органическия му устав е предоставено на “българските първенци”, но изборът на княз трябва да бъде потвърден от Великите сили. Княжеството се задължава да носи бремето на всички търговски договори, сключени от Империята дотогава. Срокът на пребиваване на руски войски в Българската държава е определен на 9 месеца.

На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв. км). Беломорието, Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта. Потвърдено е предаването на Северна Добруджа на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня са дадени на Сърбия.

С тези си решения Берлинският конгрес официално бележи възстановяването на Българската държава. Но във финалната развръзка на Източната криза българската кауза става напълно подвластна на волята на Великите сили, на техните глобални интереси и противоречия. Именно поради това Берлинският договор на практика обезмисля дълголетните политически борби на възрожденските българи, като разкъсва на пет части българското етническо пространство.

Въпреки това, с цената на кръвта на хиляди руски войници и български опълченци, част от българската нация получава възможност за свободно и независимо развитие. Създават се реални предпоставки за приобщаване на българите към модерния европейски свят и за изграждане на една нова, демократична и отговаряща на духа на времето държавна уредба.

Освобождението на България от руската армия предопределя активното политическо и административно присъствие на Русия в българските земи в периода от лятото на 1877 г. до май 1879 г. Това присъствие се разгръща в система от институции и начинания и остава известно в историческата наука като Временно руско управление (ВРУ). То се реализира в четири основни етапа: подготвителен (ноември 1876 – април 1877 г.), военно-временен (април 1877 – февруари 1878 г.), мирно-временен (март – юни 1878 г.) и заключителен (юли 1878 – май 1879 г.).

Подготвителният етап на ВРУ започва със създаването на “Канцелария на гражданско управление на освободените зад Дунава земи”. Тя се ръководи от княз Владимир Черказки. “Канцеларията” привлича за съветници авторитетни и образовани българи като Найден Геров, Тодор Бурмов, проф. Марин Дринов, както и руски общественици. “Канцеларията” започва да събира разностранна информация за българското общество, върху основата на която княз Черказки изготвя различни нормативни актове за местното и централното управление и започва да ангажира руснаци и българи за бъдещи административни кадри.

Главна цел на военновременния етап на ВРУ е изграждането на административни, финанстови, съдебни и полицейски органи в новоосвободените земи. До края на войната са създадени 8 губернии и 56 окръга. За губернатори се назначават руски висши офицери, а губернатор на Свищовската губерния става Найден Геров. “Канцеларията” създава изборни съвети за местно управление и съдебен контрол. Ликвидирани са някои турски данъци, а на мястото на “десятъка” е въведен поземлен данък. Започват да функционират първите пощенски станции. Налагат се правила, отговарящи на демократичните тъждения на възрожденския българин, съобразени и с руското законодателство, и с някои модели на модерното европейско административно устройство.

Мирновременният етап на ВРУ се характеризира с управлението на специалния руски императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков, който заема длъжността си през май 1878 г. Той започва да управлява с помощта на Съвет със 7 Отдела. През този етап на ВРУ се ускорява изграждането на централните и местните органи на управление. Постепенно руснаците започват да отстъпват местата си на български чиновници. На 31 март 1878 г. с формирането на българска “Земска войска” се полагат се основите на българска армия. Основно се реформира данъчната система. Даден е тласък на търговията – вътрешна и външна.

През заключителния етап на ВРУ се доизграждат всички административни звена на държавния организъм. Изграденият през предишния етап Съвет напълно разгръща функциите си като своеобразен министерски кабинет. През май 1879 г. е открита Българската народна банка. Руските власти подпомагат завземането на земите на избягалите турски чифликчии от страна на българските селяни и върху тях започва да се развива активно селскостопанско производство. На 8 юли 1879 г. в София е открито военно училище. Изгражда и професионална полиция. Проведена реформа и в учебното дело, а през януари 1879 г. е открита Народната библиотека. Княз Дондуков обръща специално внимание на българските църкви, като им отпуска значителни средства за възстановяване на щетите, нанесени им по време на Априлското въстание. Не е подминато и медицинското дело – откриват се няколко болници и аптеки.

Руските власти обръщат особено внимание на Източна Румелия, където българите застават начело на всички звена на административните структури. Под ръководството на ген. Аркадий Столипин руски офицери подготвят населението за военна защита при евентуално навлизане на турски части. Българите са снабдени с оръжие.

Проф. Милчо Лалков определя историческата оценка на ВРУ като “трайно положителна”. Руската администрация в България добронамерено подготвя българите за самостоятелното им държавно съществуване и създава условия за окончателното ликвидиране на турския феодализъм и превръщането на България в буржоазно-демократична държава.

Решенията на Берлинския конгрес жестоко разпокъсват българската нация и оставят извън границите на Княжеството близо 150 000 кв. км, населени с близо 2,5 милиона българи. Несправедливият диктат от Берлин не само че покрусява възрожденските надежди за съзиждане на голяма и силна държава, обединила в своите граници всички българи, но и поставя след себе си унижението на васалната зависимост, обвързала Третата българска държава със султана.

Ето защо борбата срещу Берлинския договор бързо се превръща в общонационално дело. Още след подписването на Санстефанския договор сред населението започва широка петиционна кампания за неговото ускорено осъществяване. Особено дейни в изпращането на изложения, писма и петиции до европейските столици са македонските и тракийските българи под ръководството на Кузман Шапкарев и Методи Кусев.

Катастрофалните за българите решения на Берлинския договор предизвикват всенародно недоволство. Отново се надига широка протестна петиционна кампания. Започва създаването се комитети “Единство” за продължаване на революционната борба от Възраждането. Инициатори за тяхното организиране са участници в национал-революционното движение, висши духовници и имотни българи. Първият комитет “Единство” се създава на 29 август 1878 г. в Търново. Негови учредители са Л. Каравелов, Ст. Стамболов, Хр. Караминков, архимандрит Стефан и др. За кратко време комитети “Единство” възникват из цялото Княжество, а за централен се определя Софийският.

Комитети “Единство” възникват и в Източна Румелия, където те обединяват усилията си за отстояване на реалната автономия на областта. Затова Марин Дринов и Ив. Ев. Гешов изработват “Мемоар” до Великите сили, в който заявяват, че ако Портата изпрати гарнизон в Източна Румелия, то българите “ще отговорят на насилието с насилие”. Възникват “гимнастико-стрелкови” дружества, в които руски офицери въоръжават и обучават българите на военно дело. В крайна сметка в областта не се изпращат турски войски.

Борбата срещу Берлинския договор приема най-остри форми в Македония. Предвиждащите реформи в Македония членове 23 и 62 от Берлинския договор никога не влизат в сила. Непосредствено след войната турските власти ликвидират в тези земи някои от привилегиите на българите, извоювани през Възраждането. Зачестяват посегателствата върху българските училища, църкви и общини, които губят своята относителна самостоятелност. Подложени на грабеж и терор, голяма част от македонските българи виждат спасение единствено във въоръжената борба.

Решението за въстание в Македония е взето, когато в Кюстендил пристига бившият охридски митрополит Натанаил – виден обществен деец от годините на Възраждането. Натанаил Охридски търси съдействието на славянофилските кръгове в Русия и на комитетите “Единство” в Източна Румелия. Софийският комитет изпраща в Кюстендилско две чети от руски доброволци под ръководството на руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич.

На 8 септември 1878 г. в Рилския манастир инициаторите на бунта изработват началния план на въстанието. Организационната подготовка се съсредоточава най-вече в районите на Пирин и Рила. Ръководен въстанически център обаче не се оформя. Липсва ясна и отчетлива програма, както и здрава организация между всички въстанически ядра в Македония. В хода на подготовката на въстанието възникват и противоречия между Натанаил Охридски и Стефан Стамболов относно въстаническата стратегия: Натанаил е привърженик на четническата тактика, а Стамболов настоява за повсеместно въстание по подобие на Априлското от 1876 г.

Въпреки това на 5 октомври 1878 г. въстанието избухва и въстаниците бързо овладяват Кресна. През есента на 1878 г. въстанието се развива успешно. Освободено е почти цялото поречие на р. Струма, а през ноемри 1878 г. са овладени Разлог и Петрич.

С настъпването на зимата обаче комитетите “Единство” все по-трудно осигуряват снабдяването с оръжие и боеприпаси. ВРУ в България се дистаницира от въстанието, тъй като Петербург не иска да нарушава Берлинския договор. Сред ръководителите на въстанието се задълбочават разногласията, свързани с неговата стратегия. Софийският комитет “Единство” настоява за бързи действия, за да се предизвика намесата на Великите сили. Въстаническият щаб, начело с Димитър Попгерогиев счита, че въстанието трябва да се разшири едва след като се укрепят освободените селища. В разприте между въстаническите ръководители загива Стоян Карастоилов, а Димитър Попгеоргиев губи ръководния си пост.

Постепенно въстаническите редици отслабват и през май 1879 г. въстанието е окончателно потушено от турските войски. Кресненско-Разложкото въстание е логично продължение на българското националноосвободително движение от епохата на Възраждането. То се явява първият опит на българите да постигнат след 1878 г. националното си обединение със силата на оръжието и показва тяхната непримиримост.

Берлинският договор определя България като конституционна монархия, но предвижда ВРУ да подготви Учредително събрание от “български първенци”, които да приемат Органическия устав на Княжеството. Намесата на Петербург в неговото изработване се ограничава с подготвения за обсъждане консервативен проект на руския юрист Сергей Лукиянов с участието на консерваторите.

През декември 1878 г. проектът е представен пред руското правителство, което внася значителни поправки в демократичен дух. С тези промени руснаците целят да дадат отговор на западната общественост, която ги обвинява, че целят да превърнат България в руска провинция. С оглед на това княз Дондуков получава инструкции да гарантира пълна свобода на Учредителното събрание при обсъждането и приемането на Органическия устав на Княжеството.

На 10 февруари 1879 г. в Търново се открива Учредителното събрание на Княжество България. В неговия състав влизат 229 души. Пряко от народа са избрани 88, 117 стават депутати по право, 19 са назначени от княз Дондуков, а 5 са представители на организации и дружества. Събранието е открито с реч на княз Дондуков, след която той напуска Търново, за да не дава повод да го обвинят, че оказва натиск върху депутатите.

Повече от месец след откриването на Народното събрание депутатите обсъждат националния въпрос. Оформят се две основни концепции за действие. “Умерените” (Димитър Греков, Константин Стоилов, Григор Начович, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др.) настояват Учредителното събрание да започне своята работа. “Крайните” (Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Славейков, Стефан Стамболов) считат, че трябва да се отложи приемането на Органическия устав, докато не се реши “общонационалния въпрос”. Позицията на “крайните” обаче няма реални шансове за успех, тъй като Берлинският договор е гарантиран от подписите на всички Велики сили и Учредителното събрание се заема с основната си задача – създаване на Органически устав.

Раждането на Търновската конституция е съпътствано от остра идейна борба между представителите на двете основни политически движения в Учредителното събрание – либерално и консервативно. Корените на това разделение се крият в особеностите на българското възрожденско общество, разделено в политически аспект на “млади” и “стари”. “Младите” се трансформират в либерали, а “старите” – в консерватори.

Либералите произхождат от огромната дребнособственическа маса на българското възрожденско общество. Те пледират за народно самоуправление, за всеобщо избирателно право на пълнолетните мъже и се обявяват за широко приложение на демократичните граждански свободи и за ограничаване на княжеските права. Водачи на либералите са Петко Каравелов, Драган Цанков, Стефан Стамболов и Петко Славейков.

Консерваторите произлизат от заможните своеве на българското общество: богати търговци, едри земеделци, лихвари, висши духовници и т.н. Те искат да наложат силна монархическа власт, олигархически принципи на управление и здрава административна власт. Техните идеи са взаимствани от политическата теория и практика на много от западноевропейските държави. Лидери на консерваторите са Димитър Греков, Константин Стоилов, Григор Начевич, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др.

В хода на дискусиите Събранието избира комисия от 25 члена, на която възлага да изработи принципите на Органическия устав. В комисията консерваторите имат мнозинство и в руския конституционен проект са направени редица поправки в консервативен дух. Рапортът на тази комисия от 21 март 1879 г. изразява в синтезиран вид политическите виждания на консерваторите. Той предвижда силна княжеска власт, имуществен или образователен ценз на избирателите и двукамарен парламент. Тези предложения са подложени под остра критика от страна на либералите, които отхвърлят конституционните идеи на консерваторите.

В икономическата сфера възгледите на двете идейно-политически течения в Учредителното събрание не се различават съществено. И либералите, и консерваторите подкрепят частната собственост, свободното развитие на предприемачеството и протекционистичната защита на родното производство.

Постепенно двете идейни течения се разделят на умерени и крайни. Драган Цанков оглавява групата на умерените в течението на либералите, а Каравелов и Славейков се числят към крайните. Умерени консерватори са Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др., а групировката на крайните е водена от Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович и др.

Огромното мнозинство на либералите в Учредителното събрание предопределя съобразеността на приетата на 16 април 1879 г. Конституция с техните политически виждания.

Според Търновската конституция Княжеството е наследствена конституционна монархия с еднокамарен парламент. Тя предвижда разделение на властите – изпълнителна, законодателна и съдебна. Основен държавен орган е Народното събрание, което бива два вида: Обикновено народно събрание (ОНС) и Велико народно събрание (ВНС). Най-важните функции на ОНС са: обсъжда и приема законите, гласува държавния бюджет, държавните заеми, данъците и т.н. ОНС избира правителство, което е отговорно пред него. ВНС се свиква при промяна на Конституцията, избор на княз или регентство, промяна на държавните граници и включва удвоен брой депутати. Избирателно права имат всички български граждани от мъжки пол над 21 години, а депутати могат да станат само навършилите 30 г. Регламентирано е демократично местно управление. За официална религия е обявено Източното правослание.

Търновската конституция предвижда широки правомощия за княза, чиято личност е “свещена и неприкосновена”. Върховната изпълнителна власт принадлежи на княза. Той получава правото да разпуска по свое желание парламента, да уволнява министри и има право на вето. Монархът е и върховен главнокомандващ на българските въоръжени сили.

Търновската конституция съдържа редица принципи в либерално-демократичен дух. Тя прокламира свободата на словото и печата, на сдруженията и събранията. Частната собственост е обявена за неприкосновена.

Като цяло Търновската конституция е една от най-демократичните за времето си. В нея надделяват буржоазно-демократичните идеи на тогавашното време. Защитавайки свободата на личността, Търновската конституция създава необходимите предпоставки за ускорено капиталистическо развитие на Княжеството.

Конституцията обаче има и съществени недостатъци. Нейните създатели не успяват да регламентират една точна мяра в “триъгълника на властта” (княз-парламент-правителство), както и в разделението на изпълнителната и законодателната власти. Тези нейни дефекти позволяват укрепването на монархическия институт до степен на личен режим.

Учредителното събрание е разпуснато веднага след като приема основния закон на Княжеството. На 17 април 1879 г. е открито I-вото ВНС с единствената задача да избере български княз.

Руското правителство се стреми да предложи на българите кандидатура, която да е еднакво приемлива за него и за останалите Велики сили. Изборът пада върху хесенския принц Александър Батенберг, който е роднински връзки с почти всички по-големи европейски дворове: той е син на немски аристократ с австрийски генералски пагони и полска аристократка от френски произход, племенник на руската императрица, брат на двама женени в английския кралски двор немски офицери. На 17 април 1879 г. Първото ВНС единодушно го избира за български княз. На 26 юни 1879 г. Александър Батенберг полага клетва пред Конституцията.

Княз Александър I е роден през 1857 г. във Верона. Получава военно образование и взема участие в руско-турската война 1877-1878 г. като офицер в руската армия. След абдикацията си през 1876 г. той се оженва за графиня Хартенау и служи в австро-унгарската армия. Умира през 1893 г. и по негово желание е погребан в София.

През първите години след Освобождението във всички сфери на живота на българите настъпват радикални промени. В стопанско отношение те настъпват още по време на Руско-турската война от 1877-1878 г., когато се извършва стихиен аграрен преврат, направляван впоследствие от ВРУ и българските правителства.

По време на войната турските чифликчии напускат своите стопанства и българските селяни постепенно започват да ги завземат. Така се поставя началото на аграрния преврат, който завършва намаляването на едрото турско земевладение в Източна Румелия и с пълното му изчезване в Княжество България.

През следващите години част от селяните загубват новопридобитите си земи, тъй като затъват в дългове към лихвари и търговци. Натрупалите много ниви български богаташи обаче не ги превръщат в едри замеделски стопанства, а ги дават под наем или на аренда, т.е. отново ги разпокъсват. Така и след аграрния преврат България остава страна с преобладаващо население от дребни и средни земеделски стопани. Това прави българското селско стапонство разпокъсано, изостанало, примитивно, задържащо капиталистическия начин на производство.

Режимът на свободната търговия и загубата на обширния турски пазар нанасят тежък удар върху българското занаятчийско производство. През първата половина на 80-те години на ХIХ в. българските правителства се опитват да помогнат на занаятчиите. През 1883 г. е издаден закон, с който държавните служители се задължават да носят дрехи местно производство. И все пак занаятите са в упадък и се разоряват. Разпадат се и старите еснафски организации и сдружения. Постепенно нараства капиталистическата фабрична промишленост. За периода 1878-1885 г. са открити 24 по-едри индустриални предприятия – главно текстилни и тютюневи фабрики. Външната търтовия на Княжеството се преориентира на запад – към Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия. Все още турският пазар остава основен за българския стокообмен. След откриването на БНБ в Русе е основана и първата частна банка “Гирдап” (1881 г.). Започва сеченето на български златни левове.

След Освобождението се променя и демографската конюнктура на българското население. Наблюдават се миграционни процеси от селата към градовете, от планинските райони към полето, от поробените области към Княжеството и Източна Румелия. Едновременно с това се променя и социалната структура на населението. Задълбочава се социалната диференциация, което впоследствие обуславя двупартийната политическа система в България – разделението на либерали и консерватори.

Българският княз Александър Батенберг също има своите пристрастия към едно от двете течения. Воден от политическите си убеждения, на 5 юли 1879 г. той назначава за пръв български министър-председател консерватора Тодор Бурмов (1834-1906). Главна цел на неговото правителство е да подготви избори в страната.

С приемането на Търновската конституция, изборът на български княз и съставянето на първото българско правителство започва действителния политически живот на Третата Българска държава. ВРУ и демократичната основа на Конституцията създават благоприятни условия за ускорено капиталистическо развитие на Княжеството.

Първото българско правителство се опитва да организира стопанската дейност в страната. Издаден е указ за учредяване на митници по южната граница на Княжеството, като с налози не се облагат местните произведения на българи от Източна Румелия и Македония. Така се запазват икономическите връзки между трите части на разпокъсана България.

Предприети са мерки за изграждането и поддържането на нормална пътна мрежа. Подобрява се администрацията, пощенското и телеграфното дело, внимание се отделя на образованието и войската. Въвежда се имуществен ценз за кандидатите от селата и по-малките градове. Премахнат е изборният принцип за членовете на окръжните и градските съвети. Положени са грижи за разгромяването на върлуващите в източните части на страната турски банди.

На проведените през есента на 1879 г. избори за I-во ОНС либералите печелят с огромна преднина, но между тях и княза избухват противоречия за състава на правителството и на 28 ноември 1879 г. то е разпуснато. Насрочени са нови избори, а за временно е назначено консервативно правителство, начело с митрополит Климент (Васил Друмев). През януари 1880 г. се провеждат нови парламентарни избори, които отново се печелят убедително от либералите. Приемайки съвета на Русия, на 24 март 1880 г. княз Александър I назначава либерално правителство, начело с Драган Цанков.

Правителството на Драган Цанков прави опит да се помири с владетеля и му признава титлата “височество”. Отпуснати са и средства за обзавеждане на княжеския дворец. Но напрежението между княза и либералите не изчезва. Поради това либералите решават да създадат въоръжена сила, подчинена на парламента, която да е в състояние да се справи с опит за държавен преврат от страна на княза. През май 1880 г. Народното събрание гласува закон за създаването на народно опълчение, но княз Александър I налага вето и законопроектът пропада.

II-то ОНС гласува общо 26 закона в областта на финансите, администрацията, съдопроизводството, здравеопазването и просветата. Изработен е закон за общинското самоуправление, демократичен избирателен закон, закон за съдене на министрите, за ненаселените земи, за замяна на натуралния десятък с паричен. Подобрява се финансовата дейност на страната и бюджетът се стабилизира.

Тежко изпитание за правителството на либералите се оказва железопътният въпрос. Австро-Унгария държи да се завърши важната железопътна линия Виена-Цариград, на която България трябва да построи участъка Белово-София-Пирот. Русия отстоява друг железопътен проект: линията София-Търново-Свищов (или Русе), откъдето чрез румънските железници България да се свърже с Руската империя. Княз Александър I поддържа австрийския план, но правителството се обявява срещу прибързани действия, макар че по принцип е за руския проект. Решаването на проблема с железниците се отлага, а като мотив се посочва липсата на средства.

През есента на 1880 г. се създава Европейска дунавска комисия, чрез която Австро-Унгария иска да наложи своя контрол върху корабоплаването по р. Дунав. За осъществяването на проекта й е необходимо още една от страните с излаз на р. Дунав (България, Сърбия, Румъния) да гласува за него. Сърбия и Румъния са категорично против, а България се колебае, поради което върху нея се оказва силен натиск от страна на Австро-Унгария. Драган Цанков се обявява за проекта, но тайно нарежда на българския делегат да гласува против него. Когато решението на комисията става факт, Австро-Унгария протестира остро пред княз Александър I. Той привиква при себе си Др. Цанков, обвинява го, че разиграва “византийска комедия” и му поисква оставката.