ИЗГРАЖДАНЕ НА ОСВОБОДЕНАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА

II

II

I Имаме пълни основания да приемем, че руският двор и правителството са били доволни от младежката доверчивост и склонност на княза да приема и да се осланя в началото изцяло на съветите от Петербург.

За Александър I, в началото, не е било ясно какви мотиви са накарали закоравелите в имперски консерватизъм руски сановници да препоръчат по-демократична конституция и ограничена монархическа власт в освободена България. Още по-малко е могъл да прецени влиянието на либералните политици всред народните маси в новата си родина. Съветван от близки и далечни „роднини', опасявайки се от „изгубване на равновесие' в държавата под влияние на радикални кръгове, Александър I пренебрегва либералното мнозинство и възлага на Тодор Бурмов да състави правителство на консерваторите.

Още в самото начало на управлението си младият княз поисква от Русия да бъде коригирана на някои съществени места Търновската конституция. Петербург се съгласява по принцип, но ясно и на всеослушание заявява, че това може да стане само по законен път - чрез вота на Народното събрание. Още с този свой демарш руският царизъм си осигурява две изгодни точки в евентуална бъдеща конфронтация с новоизбрания княз - привличане като свой съюзник либералното мнозинство (на русофилските му качества Петербург ще разчита през първите три години от управлението на княза) и поставяне на Батенберг в първата му конфронтация с мнозинството.

I III I III

I

При това положение Александър Батенберг решава да възложи на лидера на „умерените' либерали Драган Цанков да състави самостоятелно либерално правителство.

Скоро обаче между княза и министър-председателя възникват различия по т.нар. „Дунавски въпрос' (правилата регулиращи корабоплаването по река Дунав). Това налага освобождаването на премиера, като на негово място князът поставя друг лидер на либералите - Петко Каравелов.

Либералното правителство провежда политика в защита на дребнобуржоазните слоеве в страната и подготвя реално единението на разпокъсаната българска етническа общност. Заедно с редица закони в защита на общинското управление и самоуправление, правителството на Каравелов допуска и редица слабости, които настройват обществеността срещу него и пробуждат отново намеренията на княза и консерваторите да суспендират конституцията.

В началото на 1881 г. общественото брожение срещу правителството, умело подклаждано от опозицията, ескалира в цялата страна. Междувременно на 1 март 1881 г. при атентат е убит император Александър II. Фактът, че покушението е извършено от „радикални елементи' помага на консерваторите да представят либералите като „съмишленици' на убийците.

Присъствал на погребението на височайшия си родственик, княз Александър отново поставя въпроса за основно коригиране на Търновската конституция. Макар и да не получава насърчения (Александър III съвсем добре разбира козните на руската външна политика), българският княз, на връщане в страната си, потърсва съчувствия за намеренията си в Берлин и Виена (където опитните политици са погледнали със снизхождение и съжаление на оплетения в мрежите на руската политика български княз). В София обаче той заварва в лицето на военния министър генерал Ка-зимир Енрот (военните министри в страната се определят все още от руския император) пълно разбиране и готовност за „извършване на решителни стъпки' в желаната от Батенберг посока.

На 27 април 1881 г. князът обявява с манифест намерението си да абдикира, ако Великото народно събрание не приеме предложенията за ликвидиране на безизходицата в страната. Либералното правителство на Каравелов е уволнено и генерал Енрот е натоварен да състави временно правителство със задача провеждане на избори за Велико народно събрание.

При осигурено мнозинство на консерваторите във Великото народно събрание, то е свикано в Свищов на 1 юли 1881 г. Заседанието му не трае повече от час. С овации се приема предложението на княза: извънредни пълномощия за държавния глава за срок от седем години да издава укази, право за създаване на нови учреждения с оглед осъществяване подобрения в управлението. След изтичане на седемгодишния срок е трябвало да се свика Велико народно събрание, което да ревизира Търновската конституция въз основа на постигнатите трайни резултати в държавното управление.

След Великото народно събрание, умерените либерали потърсват възможност за компромисно преодоляване на кризата; непримиримите обаче останали твърди защитници на Търновската конституция и лидерите им Петко Каравелов, Петко Славейков, Захари Стоянов потърсват убежище в Източна Румелия.

В започналия нов ход на руската политика в България, генералите на императора в България вярват, че ще бъдат в състояние чрез княза и консерваторите да отстояват и наложат руските интереси в страната. Още през есента на 1881 г. обаче, те са горчиво разочаровани от решението на княза и консерваторите, проектираният строеж на ж.п. линии в България да има точно противоположния приоритет на този, който очакваха и се опитваха да наложат. Вместо предлаганата от Петербург ж.п. линия София-Русе, която щеше да свърже страната трайно с Русия, князът и консерваторите започват ускореното осъществяване проекта за ж.п. линия Белово-Ихтиман-София-Цариброд, която да свързва България със Западна Европа. Било вън от съмнение, че княз Александър I и зараждащата се българска политическа интелигенция виждат бъдещето развитие на България свързано икономически и културно със Западна Европа. Това е ясно указание за руските представители в София, че „пълномощията' можеха, а и се изпълняваха срещу интересите на Русия.

Наложило се руските генерали да потърсят отново контакт с либералите. Усетил двуличната игра на пратениците на Петербург, на 1 януари 1882 г. князът съставя правителство изцяло от български консерватори. Скоро обаче из цялата страна се надига общонародно протестно движение в защита на Търновската конституция. Явно било кой провокира бурно настъпилата реакция.

Разбрал, че не би могъл да се противопоставя безнаказано на руските становища, през юни 1882 г. князът съставя ново правителство с министър-председател руския генерал Леонид Соболев и министър на вътрешните работи, добилият по-късно печална слава у нас, руски генерал Александър Каулбарс. Всъщност новият кабинет бил необходим и за успешно провеждане от консерваторите на изборите през есента на 1882 г. Осигурили си мнозинство в Третото обикновено народно събрание, консерваторите престанали да приемат послушно менторството на руските генерали. Тогава Соболев потърсил отново познатия ход - връзка с либералите за борба срещу княза и консерваторите. Княз Александър едва сега доловил колко сложни и рисковани са ходовете при политическата игра с руснаците. Така или иначе, армията е била все още в ръцете на руските офицери. През март 1883 г. князът освобождава консерваторите от правителството с цел благоволението на руския император. При посещението си през юни 1883 г. в Петербург обаче, българският владетел се убедил, че Александър III е явно настроен срещу него и ще поддържа отмяна на пълномощията чрез съгласувани действия на руските генерали и либералите, като единствена възможност за утвърждаване на руското влияние в България.

За пръв път едва сега княз Александър разбрал, че ако трябва да спаси трона и страната си, ще трябва да провежда национална политика широко подкрепена от мнозинството на народа.

За да придадат общонационален характер на борбата срещу руските генерали, консерваторите сключили споразумение с умерените либерали. На 6 септември 1883 г. князът обявява с манифест възстановяване на Търновската конституция. Драган Цанков съставя правителство от умерени либерали и консерватори.

След няколко необходими преходни промени в правителството в края на 1883 г. режимът на пълномощията бил окончателно ликвидиран. Преминат е един рискован период в най-новата история на България. Конфронтацията между княза и Русия е била вече съвсем ясна. В изборите за Четвъртото обикновено народно събрание, „непримиримите либерали', които не се поддават на изкушение за единодействие с руските генерали, спечелват убедително мнозинство. Княз Александър възлага на 11 юли 1884 г. на Петко Каравелов да състави правителство на либералите.

Новото правителство е твърдо решено да води българска национална политика. Затова Петко Каравелов отхвърля внушенията на Петербург за изгонване на „немския принц' и застава твърдо зад своя княз.

Русите бяха загубили първия гейм от политическата игра в България, макар че все още не беше ясно какво всъщност бе спечелила България. Новоосвободената страна бавно се изправяше на собствените си крака.

След неуспеха да се използва княз Александър като свой емисар в България, омразата на руския цар и руското правителство срещу младия български владетел започва непрекъсната ескалация. Всяко начинание на княза, дори онези, които са от спасително значение за България, се посрещат „на нож' от Петербург. В неистовите си закани да свалят княза, именно руското самодържавие (!) предлага дори обявяване на република в България, уверено, че след премахването на монархическата институция, оказала се здрава опора на българската самостоятелност, Петербург ще овладее положението в България с помощта на раболепни „републиканци', подготвени по рецепта на Руския азиатски департамент. Месеци наред суперреакционерът и панславист Михаил Катков внушава на български общественици тази „идея' (без да получи от тях дори и намек за някакво съпричастие).

Макар и останали напълно чужди на „идеята' на Катков за република, не малко от българските политически дейци от този период, за съжаление, служат задкулисно на руските домогвания, дори с риск, че извършват национално предателство. Така например, Драган Цанков още в 1881 г. (при първите тайни сондажи на княз Александър до европейските правителства за евентуално съединение на Северна и Южна България) донася също така по таен път за постъпките на княза в руския императорски двор.

Крахът на режима на пълномощията води до слизане на консерваторите от политическата сцена. От 1884 г. политическата борба в България се осъществява предимно от крила на либералната партия.